Разбивам сухата земя - хрупти лопата, гъгне кирка.
И търся живата вода. Но не да пия - да разливам
вода - която няма мъст. Вода, която е красива
като вселенски земетръс! И като огън - пиперлива.
Зазидана като река, попаднала в скалиста ямка.
Свистяща като самовар. Или език на пепелянка.
Вълна, изправена на бунт, сред лабиринтни катакомби.
Блестяща като изумруд. Намразена като безбожник.
Копая. Без да видя пек. Угасна слънцето по пладне,
преди последният човек през дулото от пръст да падне,
за да му връча тежък кръст- лопата, хапеща земята,
която - горе - връзва бъз, а долу - сенки на приятели... ...