Петнадесет бяхме годишни
все още невръстни и малки деца.
Ухаеха на цъфнали вишни
мечтите сияйни във наш'те сърца.
Тя беше девойче красиво
със сини и бистри-невинни очи,
през свили* ресници игриво
припламваха огнено жарки лъчи.
Косите от свила сияйна
се диплеха волни в неспирни вълни.
Пленителна свежест омайна
преливаше в чистите детски души.
Заклехме се вечно да пазим
прекрасната, светла и свята любов.
Кристален и чист да опазим
навеки в душите сърдечния зов.
Студените вихри съдбовни
обаче прекършиха нежния цвят
и вейките крехки любовни
осъдени бяха без време да мрат.
Съдбата коварна жестока
раздяла поиска за наште души
и бездна зловеща дълбока
отвори в сърцата.... и ни раздели.
Години, години минаха,
отдавна косите ни сняг посребри
и спомени скъпи изтляха.
О, тях ги забравата вечна стопи!
И ето аз срещнах жената,
жената на моите детски мечти,
но вече бе тя непозната,
далечна, студена и чужда дори.
Угаснал бе погледа ясен
на сините нявга невинни очи,
без помен далечен прекрасен
от дългите, руси и къдри коси...
Тя вече не беше русалка,
русалката малка от детските дни....
А бяхме петнайсетгодишни
все още с невинни и чисти души.
Ухаеха на цъфнали вишни
красивите наши младежки мечти...
------------------------------------------
*Свили- Свилени
21.05.2009 г.
© Христо Оджаков All rights reserved.