І
В светилище тракийско древно
замислен, мъдър жрец седи,
пред погледа с тъга безмерна
картини споменът реди.
Живяло неговото племе
с труд волен, с песни на уста
отвън преди да го превземат
и да го пръснат по света.
Със прах и пепел се покриха
изкуство, хора и съдби,
сега селата им са тихи,
в малцина огънят гори.

ІІ
Сред свежа утринна гора
сам броди бавно князът млад,
унесен, в майката - пчела
да търси истини по хлад.
Огрян от първите лъчи,
от мирис на  треви богат,
върви със питащи очи,
в сляванин всеки вижда брат.
Че има много племена,
разпръснати са те навред
и само общата злина
ги сбира всички на съвет.

ІІІ
Потомци на могъщ народ
на път безкраен са поели,
да дирят място за живот,
далеч от старите предели.
Синът на стария Кубрат
в гърдите с клетва ги поел,
на братята си верен брат,
в земя прекрасна ги завел.
От воини - конници в степта
държава нова се родила,
а богове, звезди, слънца
обрекли я на мощ и сила.

ІV
В размирни, бурни времена
на нови граници и нрави
живели трите племена
с традициите си корави
и с подозрителни очи
се гледали - като през мрежа,
от думи всичко не личи,
в делата мисли се оглеждат.
Но днес, пред общата беда,
пред враг могъщ и многоброен
със чест подали си ръка
и сключили съюз достоен.
Събрани край една скала -
славянин, българин, тракиец -
принесли в жертва гордостта
и станали народ единен.
Решили в мир или борба
да се споят във обща сила...
И паднала над тях нощта -
покой заслужен им дарила.
С усмивка в морните сърца
мъжете тежък сън заспали,
а тихо в майката - гора
щурците мъдрост зашептяли.
Прекрасна музика в нощта
Орфей със лирата засвирил,
до Конника велик вестта
дошла по птици бързокрили.
Проблясват капчици роса,
разнася вятър лек прохлада,
а под безумната луна
танцуват жриците на Лада.