По пътека-светлина
ни повежда вечер лунна.
Ти оставаш все така
недостъпна, нецелуната.
Ето, храстите във лед
са почти непроходими.
Дай ръка и занапред
ти сърцето подари ми.
Аз ще свия на венче
с тези клонки ореоли.
Нека времето тече,
нека то да ти говори
как едно добро момче,
любовта неопознало,
по пътеката тъче
топло, лунно наметало.
Че във зимата, пред нас,
с него двама да се топлим
и в сърцата ни тогаз
нека пърхат птици-дропли.
По пътека, за ръка,
пак ни води вечер лунна:
ти - принцеса в таз гора,
принцът - аз - във сага чудна.
© Иван Христов All rights reserved.
Весела Коледа, Ванка!