Притча

В една гора от приказна реалност
живял самотен като Ветровете
един Мъдрец, отшелник там отдавна -
и другарувал с птиците и зверовете...

Във пещера застлал си бил постеля
от мъх, от клони, от треви и шуми,
а там лежали и зверчета смело
и той разбирал се със тях без думи...

... Но зла беда налегнала гората,
че гневно Слънце изгорило всичко
и свършили водата и храната:
и за човеци, зверове и птички...

Изпосталял Мъдреца в пещерата
угасвал бавно в пълна изнемога -
събрали се животните в гората
и дружно те решили да помогнат...

И всички от последните запаси
за стареца донасяли по нещо:
храна или водица да разкваси
той гърлото си сухо и горещо...

... Встрани смутено Зайчето стояло,
но другите щом там се разотишли -
събрало съчки огън да напали,
подтиквано от неразбрани мисли,

и разгорял се огън като чудо
с подухналия Вятър в надпревара
и пламъците си въртял той лудо,
а щом дървата станали на жара,

и Зайчето прошепнало тогава:
„Понеже, Старче, те обичам много,
а нямам нищо - себе си ти давам...” -
и скочило в разжарения огън...

д-р Коста Качев