Защо съм пак сама?
Къде сте Вие всички,
приятели фалшиви?
Във тази самота,
душата ми изгаря
и много ме боли!
Сърцето ми е празно,
душата е ранена,
безмилостно погазихте
с ръката тъй студена -
Мен,която Ви обичаше,
аз, която Ви прощавах
и подлoстите и oбидите,
дори и грешките Ви аз забравях!
Къде сте Вий сега,
когато най-ми трябвате,
с протегната ръка към мене
да пристъпите?!
Къде са Вaште присмехи?!
Къде са Ваште думи?!
Вие вече ме забравихте,
сама да скитам нощ и ден!...
Лутам се аз в живота черен,
като куче без свой дом.
Като парцал непотребен,
като скитник без подслон.
Животът е една муха,
която стъпчеш ли я - тя умира.
Така се чувствам аз сега,
като бездомник свирещ на лира.
С която се прехранва,
с която той живее,
и чувствата и радостта,
за тях, о, за тях как копнее!...
Къде сте вий? Мълчите!
И болката в душата
изгаря тя мечтите,
превръща ги във пепел...
На клада бях,
но не изгорях,
във буря бях,
но оцелях!...
С въже навито на бесило
опитах аз да сложа крах,
но ме отказа чудна сила,
която аз съзрях!
Бъдете живи, здрави,
приятели фалшиви!
Аз вече ви забравих
и вашите oбиди,
и всичко що ми сторихте
започва да отшумява...
Започвам да забравям и болката я няма...