Живота си износвам подобно стара дреха,

потропвайки с тояжката по пътя на успеха.

Като слепец опипвам, опитвам - то се знае

това, което преходното отделя от безкрая.

Гърми денят, а вятърът на ушните ми миди

надува гайдите на вопли и обиди.

А оптимизмът някъде се тули безопасно

и слуша туй, което и преди му беше ясно,

а днес е очевидно - в огромната вселена

война по пътищата беше обявена.

Война безкрайна на житейски коловози.

Война на непрекъснати угрози.

Война на себе си, на другите, на всички

от планината до най-дребните тревички.

Война като война, а времето ме влачи,

а аз усещам, че вървя и че не мога другояче.

И с лекота на на мравка и стихотворна стъпка

вървя и стискам зърното на творческата тръпка.