Беше пролет. Сред пъстрия цветен килим
луната разпусна сатенени плитки.
И косачът ме викна среднощ да косим
самодивска трева, оттатък върбите.
Той не ме и погледна, не попита дори
как страха си от тъмно успях да преглътна
и последвах го вдън тилилейски гори,
и преминах реката тревожна и мътна.
Подир него вървях, нищех троскот и дреб,
ококорена в мрака – изплашено птиче.
И кънтеше смълчаното стръмно дере,
а вятърът скритом мълвеше поличби. ...