Тази сутрин дъждовно облак заплака
над моето утро, унесено в сън.
Изгревът в светлина ме дочака -
капещ по лицето ми тих звън.
Не плачех аз, а небето уморено
от всички спомени прегърнали студа,
в топлотата им чувство сътворено
мечтаеше за едната ми сълза.
Не плачех аз, а нощта ми, осъзнала
в звездите свойта няма красота,
проговори ми, в мига разбрала,
че сълзите ми са утро в тишина. ...