Небето, от слънце пробито,
застанало горе над нас,
пропуска през своето сито
лъчите с топлинен атлас.
А облаци в бели премени
се мъчат лъчите да спрат.
А сенките земни, засмени
през нивите пряко секат.
А вятърът леко подухва
И гали листата със дъх.
Тревата гальовно усуква.
над свежия порести мъх.
И тука се пролет събужда
В полета, в гората, в реки...
А ЗИМАТА – сякаш пък чужда,
се спуска по късни стрехи.
И слънце цветята разгърди.
Ухае на пролет, нали?
Зимата пак се разсърди:
до капчица тя се смали.
© Никола Апостолов All rights reserved.