Душата, прегърнала нощта,
пее своята приспивна песен.
Погледът, към миналото мрачен,
завива сърцето с мантията на отчаянието.
Тъмнината на празната стая обгръща нараненото съзнание,
шепнейки нежно, любовта отива си с изгряващото слънце.
Но какво е денят без твоята усмивка нежна,
какво е всеки миг живот без погледа, прошепващ ми надежда.
Аромата, носещ се в празната бездушна стая,
бавно чезне, сякаш бурята на промяната вилнее в мен.
Новото начало хваща мълчаливо самотната ръка,
ключът към така нежеланата свобода!