Пак прониза ме, ветре, със свойте стрели,
останах без дъх и с душа оголяла.
Изпих те от устните си...небето кърви,
че отне ми мечтата последна, макар остаряла.
Бъди ми кръст, съдба и пътека,
да бродя из чужди души,
не ми е нужна ни топла ръка, ни утеха,
веч никой за мен не тъжи.
Уморих се от влакове празни и сиви,
уморих се от полети с бледо хвърчило...
не сънувам конете с вълшебните гриви,
само следвам очите си, които бягат от моето минало. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up