Привет в таз тъжна, сумрачна стая,

името ти, печално, аз не ща да зная.

Ти си само гостенин случаен и наивен,

който скри се от дъжда проливен.

Слушай мойта дума тиха, но щастлива,

че аз чета на глас поезията на По.

Душата ми с всяка дума се разкрива,

а черна сяра разяжда близкото дърво.

Черен дъжд и черна пара

и черна сянка падат над града!

И черни влакове на стара гара

пристигат и възкресяват нощта.

Черни пътници града обсипват

с черни думи и стъпки изгнили.

Oвехтели цветя - улиците посипват.

А как ухаеха... Не помниш, нали?

Няма как да помниш, мина време,

ти тогава беше още пеленаче,

преследвано от тежкото бреме,

да слуша как светът му плаче.

Тъгата бе голяма, ти не знаеш,

войната ги отне завчас, сякаш!

Защо започна сега да ридаеш?

Нима ще се върнат нявгаш?

Името ти аз не ща да зная,

макар че ти си моят внук.

Изпрати ме, моля те, към Рая,

дето чува се прекрасен звук!