В слушалката звучеше с укор твоят глас:
"Ти пътя към дома забрави, синко!...
Да би успял поне за сетния ми час,
че тук оплаквам дните си саминка!...”
Пресякъл земното кълбо нашир и длъж
във битка с разстояния и време,
стоях сега пред теб – прошарен вече мъж –
дошъл последно сбогом да си вземе.
Стоях пред теб – смирен, виновен и унил...
Докоснах с устни бузата ти бледна,
за този миг най-скъпото бих заменил,
но ти защо ли странно ме погледна? ...