Прости ми, все така разбиращ,
че отново аз за него плача.
Прости ми, че в прегръдките ти топли
мисълта за него сгрява повече.
Ти виждаш неговия образ в мен -
смеха, шегите, и начина по който вдигам вежди,
остана част от него в мен,
която няма да си тръгне.
И въпреки това обичаш ме,
раните ми искаш да закърпиш,
а аз гледам те със благодарност,
мечтая някой ден истинска любов да те обгърне.
Ти щастие безкрайно заслужаваш,
а знаеш, че ще бъдеш наранен.
И може би след време ще усетиш,
че е нужно да останеш сам.
Любов нова вероятно ще намериш,
гледаща с надежда във очите ти,
но този път - тя ще вижда мене там.

*Това е първият ми опит да напиша подобна поема, ако изобщо мога да я нарека така. Ако имате забележки, моля споделете ги! :)