ПРОСТИ МИ, ЖИВОТЕ!
Не чакам... вече не чакам
от празна луна – светлина,
по изкъртените релси – влака,
да понесе и мойта душа,
от пресъхнал извор – водопад,
от гръм – безопасна светкавица,
от пустиня – любовен заряд,
подарък – от измамница,
обич - от скъпо купено сърце,
от заредена пушка – прегръдки,
от тъмна пещера – светло небе,
на прага ми – нечии стъпки...
Чувам песен – ти си, животе,
но приз девет ключа, на девет врати,
а аз – в девет дрипи омотана,
мога да роня само солени сълзи.
Не чакам... До смърт уморена...
виждам сянката си – сама да върви,
а душата... след нея да стене:
Прости ми, животе, прости!
© Надежда Борисова All rights reserved.