Прости ми, мамо,
за белите, които
като дете правих,
прости ми,
че като девойка
редях двойка след двойка,
за това, че бягах от часовете
и съсипвах младостта си
в квартални кафета,
за това, че тайно пушех цигари
с разни бунтари.
Прости!
Прости и за сега,
за грешките на младостта,
за мойта разсеяност,
безотговорност и отвеяност,
за това,
че живея в собствен свят,
защото реалният е ад,
прости, че мечтая
и вечно в облаците витая,
че съм толкоз крехка, ранима
извън границата допустима
и по тази причина
животът ме убива!
Прости!
Прости ми, мамо,
че затворена съм и свенлива,
често нерешителна и колеблива
и рядко аз споделям
с тебе своите проблеми,
прости, че не съм воин в живота,
че не съм нито Левски, ни Ботев,
прости ми, че не нося
в мене духа на Бенковски
и Раковски!
Прости!
Прости ми, мамо,
въстание аз трудно ще вдигна,
само ако ножът до кокала стигне.
Въстание срещу живота изобщо
за мен само блян е,
неосъществима идея,
затова те моля,
прости, че не смея,
прости ми, че друга съм,
не съм като тебе,
друг дух вселил се е в мене,
дух поетичен,
нежен, лиричен,
баладичен,
дух меланхоличен...
Прости!
Прости ми, мамо,
че не съм марш военен,
че стих съм и нощем, и денем,
че все нещо драскам и пиша,
че в мен живее духът на Паисий!
Прости ми, че двайсет и осем години
тъмни, дълбоки,
аз строя свойте кули високи,
убежища скрити от кавги и лъжи -
места за молитва, отдих и мир,
и аз като онзи монах
тъмен, непознат
и толкова бледен,
който пишел доста наведен,
пред лампа жумеща -
и аз върша същото нещо.
Драскал е той, умислен един,
житие ново, нов дамаскин,
аз пък си драскам някой мой стих,
все нещо захванала, прекъсвала, оставяла
и пред лампата сред нощ съм залавяна.
Но знай, най-светъл момент е, когато
сложиш на творбата "конец",
с поглед любовен, приветен
този труд довършен, мамо,
е подвиг велик, многолетен.
Прости ми, че съм като Паисий,
все житиета си пиша,
житиета свои в стих,
някой ден ще ги допиша,
надявам се скоро, ти
само прости!
© Богдана Маринова All rights reserved.