Пространството увисна
някак накриво.
Разхождах се по него,
яхнал  парещ слънчев лъч.
Усмихнах му се - някак игриво,
а вятърът се опитваше
да ме събори...
Духаше безпосочно - нарочно
и някак си
не исках с него да споря,
но стиснах още по-силно лъча…
Намигнах му, посочих нагоре,
и някак си...
превърнахме играта
във вихър.
Пространството свърши,
някак нарочно,
оглеждах се през него,
затворил в очите си вятъра…
Усмихвах се
сякаш безпосочно,
а слънцето искаше да поспорим,
грееше по-силно,  изгаряше,
искаше някак
скуката да преборим.
Затворих очи,
прокапа сълза,
а когато ги отворих...
Слънцето, яхнало вятъра,
се шмугна в пространството...
Усмихнах се искрено,
някак си притихнах...
и тихо, тихо, в царството на съня,
слънцето, вятъра и нощта,
пространствено  се изгубих...