Там на улицата прашна,
дето хорски глъч ехти,
до магазинерската опашка,
сам един човек седи.

Сам седи с наведена глава,
крие разказа за своята съдба,
с уста напукана като от глина,
моли всеки, който го подмине.

Дал добро и лъган бил,
дал живот и го затрил,
знае той ще дойде ден,
ще има лед, ще падне сняг студен
и тоя дом във гроб ще се превърне,
когато ледената кал сърцето му обгърне.

Хора запъхтени, приказливи,
хвърлят няколко монети сиви,
после всеки си отива,
като сянка впита в улицата крива.

И във време бурно, и във дъжд, и в пек,
чака той добро от хора,
преклонен от своя път нелек,
кален е и се усмихва,
кален е, но е човек!