Птича жалост
Не посърна луната, когато зад хълма сниши се
зачервен от умора и свян хоризонтът,
стадо с чанове тихи заспа издоено в обора,
този ден бе завършил, но не и животът.
Извисена в нощта изпищя неприбрала се птица,
закръжи над плета и фенера мъждукащо морен,
от гнездото със кал и треви след надменната зима
бе останал да висне единствено спомен.
Не заплака луната, когато зад хълма си легна
във вселената чужда зарила адреса самотен,
във небето кръжеше без писък бездомната птица,
вместо съчки и кал да събира отново.
Залюляха се чанове пак към полето на паша
и заглъхна оборът, докато небето прежуря.
От стобора прокапа сълза – птича жалост,
не за топъл подслон, а за спътник изгубен.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря ти, Пепи, редактирах!
-
Много хубав стих!
Само запетайки липсват пред "когато" и "докато"
Поздравления! -
Много красива и тъжна картина си нарисувала с думи! Поздрав!
-
Благодаря, Ирина!
-
И стъпката, и картината, и усещането са страхотни.
-
Юри, напоследък забелязвам, че чета точно такива стихове и много ми допадат. Благодаря и на теб, и на Деа!
-
Много красиво и много тъжно!
-
Не съм срещал досега толкова дълга стъпка, хареса ми. Тъжен финал!
-
Благодаря ти и за твоите стихове!
-
"Не заплака луната когато зад хълма си легна"
стисна зъби и слънцето скрило последния спомен
за деня, който вече отмаряше с болките тленни..
а сълзите за спътник, тази вечер не бяха бездомни..
Много хубав стих, Геновева - създаде ми вътрешно преживяване.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
