Не ме гледай, мило чадо,

че съм вече стар, бял дядо –

сгърбен, с виснали мустаци!

Имах си и аз мераци.

Лятос тръгнах  аз към плажа,

погледът си да облажа,

че ми се прииска лудо

да погледам „мацки” – чудо.

Бабата ми се спомина -

утре правим ú година.

Вече съм самичък вкъщи,

няма кой да ми се мръщи,

няма кой да ми мърмори,

нито пък скандал да стори.

Да ми викне: ”Дрът пергиш,

де си тръгнал? Я се виж,

сбръчкан, кльощав, побелял,

сякаш сняг те е валял!

Зъби нямаш си в устата,

а умът ти във главата,

май отдавна хич го няма,

нищо че е тъй голяма…

Де си тръгнал, бре магаре,

виж си кокалите стари!?...

Знаех ú „репертоара”

аз на бабата си стара.

Но нали я няма вече,

се реших и аз, човече,

на морето да отида

морски чудеса да видя –

булчици по монокини

и девици без бикини –

тънички като фидани

но с гърди като камбани…

Но нали съм кутсузлия,

няма смисъл да го крия,

вместо да съм очарован

върнах се разочарован.

Питаш ме какво се случи?

Пустият късмет! Улучих

вместо тъничка девица

гола някаква слоница.

Кълките ú – девет ката,

цици нямаше горката,

задни части – цял мегдан,

а коремът ú – казан  

с прекипяла мазна лой.

Причерня ми пред очите,

отвратих се от жените

и сред дюни и трънаци

разпиляха се мераци.

Всичките ги аз забравих.

Харно, че не се удавих.

Цял живот жени сънувах,

цял живот за тях бленувах,

но щом тая „прелест”зърнах,

във евнух  се аз превърнах.