Дъждът отвън приятелски ме чака
да хукна под дърветата изстинали.
И в сивкавия пеньоар на мрака
да се опитам да тълкувам миналото.
Дъждът отвън изглежда ме познава.
Той помни, че обичам вятъра,
свободен до незнайните октави
на онзи космос, всъщност необятен,
от който се откъснах - малко слънце,
заровено в пустинята на времето.
Дали е нощ или пък вече съмва?!
Животът е на шията ми бреме, ...