И не бяхме ли гладни,

и не бяхме ли жадни,

но оценявахме всеки човешки труд.

А сега всички богати, всички алчни,

кой се труди, той бил луд.

И бедността имаше своя цена,

а сега какво ли ценно остана на света?

В труд живееше народът, с пот на чело,

но с гордост и вдигната глава.

А сега къде отиде гордостта,

къде са житата, които посяхме?

Къде е слънцето, ясното небе,

къде е кръвта, която проляхме?

Миньори бяха обикновените хора,

никога не виждаха светлина.

Но макар и в тъмнината си мечти да градяха,

те знаеха, че трудът им ще бъде светлата бъднина.

Къде са онези деца,

прегръщайки с любов родителския  труд?

Сега всеки с разум сляп

върви в тъмнината и търси късче хляб.

Къде е народът миролюбив,

благодарни за днешния си ден.

Боже, защо са неблагодарни по таз земя,

в гордостта и завистта всички са в плен.

Думи тежки, като камъни падат,

върху нашия гръб.

Като хамали носим всеки товар,

вървим след мечтите си изоставени,

отчаяни стискаме зъб.

Един ден пак ще посеем

житата на нашата доброта.

И тогава чиста кръв ще пролеем

пред олтара на човечността.

Един ден и ние ще ядем бял хляб

с чисто сърце и чиста съвест...

Милан Милев

1.05.2011

Нека се трудим, за да оцелеем в този живот

и дано трудът ни бъде оценен с доброта!