Влез.Затвори вратата и остани!
Остани завинаги в този дом,
където те чака само любов и топлина.
Остани при мен.Нека двамата заедно
да поемем по пътя на живота
ръка за ръка,
                                                 рамо до рамо,
                                                                                    стъпка по стъпка.
Ще вървим заедно напред.Аз няма да съм сама
и ти няма да си сам.
Когато ненадейно на пътя има камък
и аз се спъна в него,
ще бъда сигурна,че ще ме хванеш,
за да не падна.
Когато излезем встрани от пътя и започнем
да вървим по макадама,
то бъди сигурен,че аз ще те придържам да не паднеш.
И зная - когато сме двамата по-лесно
ще открием правилния път без да се изгубим.
Ще излезем отново на него горди и смели,
с вдигнати глави,защото сме двама-
АЗ и ТИ.
И някой ден ще станем повече,
когато дойдат ТЕ-децата.
И тогава няма да се грижим за себе си,а за тях.
Ще ги пазим да не се спънат в някой голям камък,
изпречил се на пътя,да не се наранят,да не ги заболи.
Така ще вървим заедно НИЕ-АЗ,ТИ и ТЕ.
Времето безпощадно ще отнема силите ни
ден след ден,
снегът нежно ще се сипе по косите ни,
докато един ден осъзнаем,
че съвсем сме изнемощели.
Тогава ще се обърнем назад
и ще видим ТЯХ-децата-
колко незабележимо бързо са порастнали.
Ще видим как взаимно се крепят, за да не паднат
и как си подават ръка,когато единият от тях изостане,
уморен от пътя.
И в ТЯХ ще видим сякаш себе си-
същите онези деца,
които преди много години поеха по пътя заедно-
ръка за ръка,
                                     рамо до рамо...
Внезапно ще видим,че пред НАС
има огромна и бърза река-
Реката на Живота.
Нейните води са мътни и бързи,
а по дъното и има толкова много зловещи канари,
които само чакат някой да потъне,
за да го заклещят в коварната си прегръдка.
Тогава ще осъзнаем,че нашите деца
са вече нагазили в реката до колене,
но ще бъдем безсилни...
Бързата вода всеки момент ще ги повлече
и на нас ще ни остане единствената утеха
да се молим да не потънат в реката.
В този миг АЗ и ТИ ще разберем,
че за НАС вече пътят е свършил,
защото годините ни са станали твърде много,
за да търсим нов път,
а старият вече е изминат...
Ще спрем на брега на реката,
ще поседнем за малко
и така ще си останем завинаги...
Ще се превърнем в два бели камъка,
които и след хиляда години
все така ще стоят на брега на реката,слепени един за друг...
во веки веков.