Път видях
и слънцето го осветяваше.
А около пътя имаше цветя.
Чувствах любовта в сърцето си.
Душата имаше крила.
Щастлива бях дори в тъгата си,
хванала една ръка.
Не се надявах,
също нищо не очаквах,
ами вярвах и вървях.
Не спрях...
Мой ли беше пътят,
или негова аз бях?
* * *
Слънцето залезе
и настъпи мрак.
Не виждах през нощта цветята-
някак сякаш ослепях.
Пуснала веднъж ръката,
плаках-
вътрешно кървях.
Тогава вече се обади и надеждата,
усещах само аромата на цветя...
Търсех пак ръката и очаквах,
че ще я намеря пак на сутринта.
Но дълга някак бе нощта
и чувствах се безпомощна и малка.
И мислех си за таз' ръка...
Дали ме търси също...
Оглеждах се в тъмницата-
не виждах нищичко.
Не вярвах вече,
ала силно, силно се надявах
и докато надеждата умираше,
усещах-
щом умира,
значи още има я!
Не знаех колко е часът,
не знаех слънцето дали ще доживея пак.
Страх ме беше -
сама да си вървя по пътя,
в този непрогледен мрак...
Противоречиви чувства ме заливаха -
изпитвах мъка, гняв и яд,
докато надеждата не спираше
да ме зарежда с яркия си цвят.
* * *
На сутринта изгря отново слънцето.
Ръката беше си до мен.
Аз нея - да, но тя мен не бе пускала...
Установих го, чак когато вече беше ден.
И надеждата отново си отиде-
пак превърна се във вяра и стремеж.
Цветята пак се виждаха,
въздухът бе чист и свеж.
Вървях така до края на деня,
а когато слънцето залезе пак,
цветята може да не виждах,
но наслаждавах се на сладкия им аромат.
Ръката не усещах,
но знаех, че е там-
дори и всъщност да я нямаше-
там беше знам!
И вярата отново се превърна във надежда,
и стремежът заочаква изгрева смирен.
И със страха се борех -
знаех вече,
че след малко време - пътят ми отново ще е осветен.
Това е то -
животът на земята -
редуват се денят, нощта.
Редуват се и настроенията
и ту лети душата,
ту се влачи във пръстта.
Така е -
няма светлина без тъмнината,
както и не си голям,
преди да бъдеш малък.
Важно е да осъзнаеш,
че пътят към наяждането почва
от един единствен залък.
© Цветелина Маркова All rights reserved.