Настане време някакво проклето
и все недостижимо е небето.
Напук на теб се мръщи и вали,
и питаш се: Ще литна ли? Дали
са лунните пътеки странно къси,
крилете си ли губя? И ума си.
И уж е все на хвърлей и на лакът
онази пролет, дето всички чакат.
Тя – дрипла глухоняма без слова,
гробове пресни с ласкава трева,
захласнато, като в кошмар застила
и рухва. Коленичила, без сила. ...