Хванах ръката на безвремието и тръгнахме заедно към нищото. Вървяхме, но не стигахме никъде, защото не знаехме къде е нищото. Минахме покрай сухи дървета. Цветя без цвят видяхме по пътя си. Не беше ни ден, нито нощ. Сивотата върху ни се спускаше. Лица не видяхме на хора. Само бледи, прозрачни видения, сякаш сенки от минало, спомени, които ни придружаваха по пътя ни. Опитах да затворя очите си, да не гледам къде точно стъпвам, но клепачите си стояха отворени. Всъщност ние май вече сме в нищото. Ние - аз и моето безвремие. Ще прекарам тук цяла вечност. Защото съм най - голямата грешница...
Най-после прочетох нещо от теб приятелко моя! Пишеш превъзходно! Душата ми се разлюля! И аз мисля да оставя нещо тук от себе си!
радвам се че те срещнах пак!
Много хубаво произведение. И ако ми позволиш бих искала да препоръчам на всички да прочетат твоят разказ "24 часа" (които са пропуснали да го прочетат). Това е разказът които наистина страхотно ме впечатли, а това не се случва всеки ден. Успех!
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.