Тъжно из листата се промъква.
Сам умира в есенната шума
и следата му безпомощно помръква
като изтървана, груба дума.
Ако се помамиш и го следваш,
ще замръкнеш нейде из полето.
Призрачни надежди ще преследваш,
ще упорстваш, ще вървиш, додето
в нищото отекнат твойте стъпки.
Истински, за първи път свободен,
ще усетиш непознати тръпки...
Пътят ще ти стане близък, роден,
ще решиш, че не посоката е важна,
а желанието да вървиш неспирно.
И зеницата ти, ненадейно влажна,
ще е огледало на Всемира.
© Нина Чилиянска All rights reserved.