И както в приказка на Братя Грим,
вървях към теб и камъчета пусках,
за да бележа пътя си – незрим
за другите. Но Вятърът изкусно
прошепна нещо през порочен смях
и аз, за всичко друго ослепяла,
усетих топлина. И засиях.
(А всъщност, по-добре да бях "заспала"...)
Изчезна моята пътечка бяла –
дъждът нехайно я затрупа с кал.
А Вятърът се бе превърнал в хала
и всички камъчета бе изял.