Пътувам по асфалтова пътека
и вятърът е мой единствен спътник,
а щъркели прелитат на отлитане,
оставяйки гнездата си опразнени.
И виждам фаровете светещи,
на тези във обратната посока,
ще стигнат - мисля си завиждащо -
до там където аз сега не мога.
До синия простор на необятното,
до бриза и до пясъка в косите,
до боровете пазещи бунгалото,
до шепота безмълвен във очите.
И примижавам със мечтата си загубена,
а неразумно е - застанал зад волана,
затуй отново пускам вятъра,
при мен да си говорим за раздяла.
Прибирам ли се днес или си тръгвам,
през жълтите полета, през забравата,
през слънчогледите копнеещи за слънцето,
което по небето вечно бяга?
Защо ли бързам толкова по пътя си?
Къде е крайната ми неотменна точка?
Кракът ми на педала натежава все
и връща ми загубени нерадости.
Пристигам до бетонено свърталище,
на спомени, на тихите ми блянове
и бавно заизкачвам стълбите,
създадени нарочно за нестъпване.
Пътят ми приключва на смрачаване,
присядам с мъка от това завръщане.
Придърпвам одеялото на себе си,
защото зимата дошла е неочаквано.
И от прозореца в панелената кула
за миг поглеждам само слънчогледите,
обрани и окършени в полетата,
останали си само със копнежите.
© Èдин Гравън All rights reserved.