В  този пъзел, наречен живот, срещнах много парченца.

Имаше парченца, на които много съм давала,

 и такива, които много са ми взимали, без да давам.

Имаше парченца, които наричах най-близки приятели.

Имаше перфектни парченца, но за някой друг.

Имаше парченца, с които никак не си пасвах,

парченца, които обичах,

които ме обичаха,

които наранявах,

които ме предаваха,

такива, които принадлежаха на друг.

Имаше объркани парченца,

такива, които не са от този пъзел,

и такива, които въобще не бяха от пъзел.

Самотни парченца,

груби парченца,

нежни,

прехвалени,

самовлюбени,

изчезващи,

грозни,

красиви…

Всяко по стоя си начин.

Какво взех аз от тях...

Научих се да се уча да живея,

да не вярвам в страха,

да търся радост в малките неща

и все по- силно да се смея.

Научих се, че ако не забравиш миналото,

няма как да погледнеш към бъдещето.

Клише, но и голяма истина.

Срещнах и парченца,

които правеха всичко в мен на парченца...

Като счупено огледало

без седемте години нещастие.

Виждах хората около мен

как ме отминават

и за малко се спират в живота ми

да видят докъде съм стигнала с пъзела.

Оказа се, че не се реди толкова лесно.

Но пък и още по-трудно се разваля.

Понякога се замислям дали някой ме гледа

отстрани

и само чака да си отклоня погледа

и да ми развали пъзела.

Ей така, за кеф.

Това няма да стане,

защото много

прилежно,

усърдно

и с вяра

редя

парчетата.

И вярвам във всяко следващо.

А ти дали си моето парченце?