Мъничко, прекрасно чувство
зараждаше се вътре в мен,
като приказно вълшебство
растеше ден след ден.
Опияняваше ме нежно,
очарована от него бях,
но подминавах го небрежно,
защото вярвах, че е грях.
Тогава беше още крехко,
да го заглуша успях,
ала лъгала съм се нелепо,
едва след време проумях.
Мислех, че е само тръпка –
ще изчезне в някой миг,
но това било е моя грешка –
превърна се във мощен вик.
Не беше вече просто чувство,
а част от моята душа –
прелест, красота, изкуство,
въплътени в любовта.
© Мартина All rights reserved.