Вървя като някаква призрачна сянка
сред пъстър порой от ревяща тълпа.
Нощта ме подмамва със смях на вакханка,
но в мене сатирът отдавна заспа.
Посегна ли - знам, че все нещо ще хвана:
я скреж от къдрица, я въглен от длан.
Но няма за моята зейнала рана,
ни дяволско биле, ни лек, ни балсам!
Обвива ме в шарена скръб самотата
и дърпа ме мракът със порив нелеп.
Но щастие няма за мен на земята,
щом трябва да пия от него без теб...