Бродех аз като просяк злочестен
и опипвайки, дирех си рая -
да не би само с дъх да поместя
и любимия свой не позная.
Разпознах го - отчаян и сам
в запустелите райски градини,
под дървото от нежност и срам,
в гъсталака на разпри отминали.
Мъжът любим, с косата посивяла,
единствен той за обич бе достоен:
призна ми, както аз му бях признала,
че, грешници, живеем в образ двоен, ...