Когато синкавите спомени
си тръгваха от мен,
като мъгла,
като неискано внимание,
в ласкавите опити
на твоето любовно утешение
-АЗ-БЯХ-САМА-
През дните и през нощите,
в прелетите на усмивките
и в блясъците на надеждата –
аз не допусках твоето внимание.
Бях жалка, патетична, сляпа, тъжна и нелепа.
Препъната, душата ми не проумяваше
търпението на ръцете ти.
Тя искаше да е сама.
Тя искаше да се гризе
до кръв,
до голо,
до премала.
Не вярваше, не знаеше,
че може да прости – на себе си,
на другите, на себе си...
И не приемаше ръцете ти –
от глупост, от инат,
от страх и отчаяние.
Когато най-накрая
всъщност бях сама
и синкавите спомени
отлитаха през празното
и през отломките,
душата ми - преметена, притихнала,
видя усмивките, надеждата.
Сама, учудена разбра:
Обичам те?!