Очи, потънали в сладка тъга,
Души, нажежени от спомени.
Мигът тече като мудна река,
Две тела се сепват опомнени.
На земята е слязла смъртта,
Носеща свойта черна тъма,
Но нима това е тъга?
След края не идва ли начало?
От дъното изплува радостта,
От болката се раждат усмивки.
Затова нека пуснем наш`те души,
Нека си кажем, че вече е късно, ...