Потеглям пак и губя неотменно

и теб любов, и двете ми деца,

студено е и мрачно, а отделно

снегът е победил навън дъжда.

Звездите малки виждам тъй червени,

във кърваво обагрени на цвят,

от болката, че пак сме разделени,

всред този необятен, страшен свят.

Ще чакам всеки ден да ме отмине,

ако ли не, тъй ще го прокълна,

че времето незнайно да премине,

дорде не стане време да заспя.

И тихо ще се сгуша на леглото,

и ще си спомня твоя аромат,

и колко дълго гледах през стъклото,

до теб унесен от дъха познат.

Ще чакам сънища да ме споходят,

да срещна те, да чуя ти гласа,

а две принцеси малки да ме водят,

до сутринта подали ми ръка.

Но тази нощ луната е високо,

а пътят черен тегли ме без свян,

все повече и повече, и по-дълбоко,

към дъното на пъклен океан.