Днес отново се връщаш при мене

със добри, уморени очи,

но не виждаш май нови промени

и отново, отново мълчиш...

Не ме питаш дали ще отида

да гласувам – тъй, както тогава...

И горчи още в тебе обида,

че с годините нищо не става...

Е, и аз като теб  - мълчаливо

съм приел вече този живот,

цял обагрен предимно във сиво

като български граждански вот...

Днес все още по  всички програми

шестват хора със образ еднакъв

и подобно   на пошли реклами

да ги купя с надежда ме чакат...

А пък аз съм преситен, не искам

да поема вкуса на измамата,

на изтърканите неистини,

на лъжите за нова промяна...

Вече стават над двайсет години

във очакване –стига ми толкова!

Mного дълъг е пътят изминат

Извървях го със мъка и болка...

Като теб днес изключвам екрана

със лъжливи, измамни картини

с обещанията за промяна,

с цветове ту червени, ту сини...

Ти си тръгваш?

Целуваш ми челото

и изчезваш...

Отвън някой псува...

И тогава размислям несмело

 „А защо ли пък да не гласувам?“

ноември 2016