-Скитнико, къде си тръгнал по тоз далечен път?

-Тръгнал съм момиче, тръгнал съм на съд.

-Скитнико - защо - какво безумно стори?

-Чуждите сърца момиче, чуждите затворих.

  Знаеш ли момиче що е да обичаш,

  защото аз не знаех

  и колко лошо е да го отричаш -

  аз ранявах, захапвах и лаех!

  Казват, любовта е сляпа,

  но от гордостта ти повече боли,

  удря като тежка лапа

  без да има кървави следи.

  Болката обаче те изгаря -

  дълбае и дълбае тя навътре -

  озлобява душата и я затваря

  и забравяш и да видиш "утре".

  Аз платих си вече и ще плащам -

  сляп сега съм, но прогледнах,

  по света сега писма изпращам

  и всяко от тях изрича "Съжалявам, че на душата ти посегнах"!

-И какво, слепецо, намери ли я ти?

-Не, но и да не я намеря нека да лети,

  нека гледа любовта във чуждите очи!

-Но, слепецо, така повече боли?!

-Не съвсем, малко е това, което тя ми причини.

  Във писмата слагам розови листа -

  да може, ако намеря някое да отговори,

  ако скъсано е, ще го хвърля във нощта,

  ако пък здраво е ще чакам името и да повтори...

-Ти, слепецо, много мъка преживял си,

  ала стана късно - трябва да вървя,

  но в свойта мъка - чужда осъзнал си,

  подавам ти ръка - довиждане, но за теб ще скърбя!

  Подадох и аз своята ръка

  и докосна ме плам топъл, нежен, чист -

  извърнах се към тъмната река,

  а в ръката ми бе розов непокътнат лист...