Пустиня - без ехо, без следа.

Прелитаща, нечута пропуснала стрела.

Стоях и чаках да ме викнат дните.

Унесен в самотата на звездите,

плахо годините си питах -

аз ли бях това дете,

което победи сълзите

превърнало ги в скалисти брегове,

което заради мечтите

пропусна детските си светове,

което ровеше руините

на ранно остарялото сърце?

Галактика - без край, без окончание.

Препускаща, беззвучна каменна река.

Стоях и чаках съдбата да ме викне.

Унесен в житейските си редове,

запитах пак годините -

аз ли бях човекът,

който промени представите,

превърнал ги в красиви цветове,

който доброта раздаваше

на прокудените от мними грехове,

който нежността даряваше

на разбитите след мъката души?

Слънце, няма огнена стихия.

Плуваща, неясна човешка суета.

Стоях… не чаках,

а крещях в лицето на света -

аз бях този неразумният,

който те намери в хаоса

и замъци небесни за тебе построи,  

който възкреси забравени

сред океански дълбини желания,

който пак ще победи

нечуваните вопли на хиляди стенания.

Да… Аз бях този,

когото не познавахте.

Сега стоя пред вас,  

наказан, разделен на две.

Отивам си оттук, изпълнен със страдания,

там, сред безбройните мои светове,  

които ме родиха от жаравата

на угаснали огньове страхове,

които зародиха вярата

на поруганите от вас земни богове,

които пак ще приютят

изгнаника в лоното на своето сърце.