Странно защо сега на всеослушание
искам да разкрия моето страдание.
Дали вината не е в мен?
Не спирам да се питам всеки ден.
Защо животът ми така внезапно се преобърна?
Защо ли искам миналото аз да върна?
Дали ще мога да съм все така
мила и добра,
както бях преди,
но не и сега.
Сърцето неразбрано бързо тупа,
питайки се,
как се стигна чак до тука.
Но за жалост отговор не му се дава
и се надява да стигне до забрава.
Но забравя ли се лесно
чувството чудесно?
Да си обичан от любимите си хора,
нима от това има някаква умора.
Дали ще забравя предателството,
защото за мен е по-важно приятелството?
Но приятелство ли е това,
щом ти се забива нож в гърба?!
Вече знам че съм на ръба, но сама избирам
дали да падна в пропастта.
Дали ще намеря хора, на които да държа?
Дали ще мога напред да продължа?
Защо ли чакам все с отворени ръце,
за прегръдка и мили думи от сърце.
Едва ли надеждата не е умряла вече
и има шанс да стигна надалече,
или ще остана тъжна и сама,
очакваща да дойде тишината на нощта.
Помогнете ми да се отърся от това,
да забравя злата участ, която ме сполетя,
а аз ще продължа да чакам с отворени ръце
за слънчев поглед и едно усмихнато лице,
моля ви, поне за миг стоплете моето сърце.