На произвола на вятъра се обричам
и потрепервам пред познатата битка.
Тя ме обзема - в разсипала се градушка,
аз нея - в стон, там душата разпуска.
И прозорлива е съдбата навярно,
и в галеник свой ме превръща...
А отеснял е светът вече за мене,
към яснота все настройвам си мислите -
по-свободна, по-лека превърна ме,
без тъга в небосводите да политам...
А бях теменужка, срамежливо разцъфнала...
Но разпътен вятър във вечност превърна ме...