В момента, в който ти пишеш това,

със сигурност ставам пак себе си.

Събличам праха и шума от околния

свят, забравям за всички професии.

Поглеждам с очите си - моите,

ах, колко са мои и истински,

в най-нежно кафявото потъва

душата ми, събудена в топлите

ириси.

Преоткривам небето, че

синьото му синее неистово.

Между пръстите на ръката ми

пясък се разпилява - само една

мидичка засяда (прекалено

голяма, за да не бъде важна

във времето).

Другата ми ръка към нея се

протяга и издърпва спомен

от дъното. Разполагам се синя

между море и небе.

Имам себе си, този живот,

и душа на дете, което обича

топлината на слънцето.

С колене изподрани, макар

и с трийсетгодишни очи

продължавам да бъда усмихната.

Имам толкова много!

Имам очи, за да видя всичко това!

Боже, колко е хубаво, че съм

част от света. Имам себе си,

този живот и душа, за да бъда

щастлива и истинска...