Реката на годините
На съпругата ми!
Реката на годините тече си.
Косата ми изгуби се съвсем.
Но в нашата река аз знам къде си
(какво, че с теб не можем да я спрем).
На моя остров тридесет години
си все до мен – и в зло, и във късмет.
От готиното джобно гадже (мини)
до скромната жена на петдесет.
Очите ти са по-красиво сини.
Косата ти – на кичури, за чар –
естествено рисувани с годините
от странния живот – художник стар.
По-опитна. И малко уморена.
И не така наивна, но добра –
не търсиш днес морета до колене
на гарата, която ни събра.
Не вярваш на пленителни миражи
и всяка дума има си цена.
Успяваш и във болките си даже
да бъдеш силна майка и жена.
Реката на годините изтича.
И няма в нея място или ред.
Бях млад. Поостарях. Но пак обичам те!
Теб – моята жена на петдесет!
И някой ден, нетленен щом премина
през края на житейската река,
знай – божието име Господина,
последно, пред света ще изрека.