Мъжете ми са притаени в мрака,
осеян с лампи като гаснещи очи.
Настръхнали в дъжда, незнайни – чакат.
В мъгла по ъглите неверие клечи.
Нощта замята струйки като корди
със стръв – поредната изплувала Луна,
натам, където пак ще мина гордо
с многозначителна като камшик вина.
И с жест небрежен вяло ще откъсна
Луните бледи от очите на страха.
В огърлица ще събера разпръснат
тих звук от бялото си гърло и дъха. ...