Звезден прах сълзи кристални скрива,

а вятърът ги гали със въздишка.

Принцеса малка, приказно красива,

хванала е татко за ръчичка.

Двамата са тръгнали при мама.

Навсякъде край тях е много тихо.

Макар да казват всички, че я няма,

тя е все пак там - на мъничката снимка.

Без да питат, спомени нахлуват,

за една любов, изгубена навеки,

която всеки ден, отново и отново,

се ражда във очите на детето.

И замислен, таткото се вглежда

в лешниково-златните къдрици.

Той знае - неговата дъщеричка

е завета на една светица.

Наследство от жената, на която

ръка целуваше в добро и зло.

От тази, на която сложи пръстен

и в която се закле до гроб.

А днес е тук за прошка да помоли -

боли, ала животът продължава

и в неговия има нова обич.

Но кръстът, даже мълком, не прощава.

Та дава ли се прошка на човека,

на теб обрекъл целия си свят?

Дори и мъртво, къса се сърцето

и кърви в студената земя.

                     ***

Звезден прах сълзите им попива,

суши ги вятърът и после пак утихва.

Сякаш мама на раздяла ги целува

и ги изпраща със разплакана усмивка.