РИБЯ ЧОРБА ЗА ВЛЮБЕНИ

Светулка да бях, да ти грейна из тежкия мрак,

панели да къртя, с глава да разбивам бетона,

цунами да бях, да се сривам на пустия бряг,

базалт вулканичен, потеглил на лави по склона,

а аз съм рибарче от Варна – и нямам си дом –

един вълнолом ми остана – и синята пустош,

към тебе вървя – нахълтвам в безкрая със взлом –

и живея така – накъдето ми тръгнат обущата,

седя и те мисля – или пия кафе след кафе,

къде си, с кого си, дали си добре – и ще дойдеш ли –

пламтя и изгарям в невидимо аутодафе –

в листопадите тъна и чезна, смален, във фотьойлите,

купувам си бира – и смуча пред някой гараж,

и сякаш из страшни безмълвия пуснал съм корени,

без теб се замъквам – скиталец на пустия плаж –

да гледам зловещият изгрев как кърти просторите,

рисувам портрета ти с клечка на пясъка риж

и стих ти написах – морето изгълта ми строфите.

Така ще умра – неизвестен художник в Париж,

непоканен от теб – да докара морето до София.

Ловя ти сафриди – и с последните зимни каи

върху ледните камъни зъзнем и чакаме изгрева,

всяка нощ те рисувам по стената със спрей и бои,

че поне да съм сигурен – ето те, тъй си ми близо!

Невъзможно е, мила, да съм с теб – и се късам от яд,

че светът е направен така нечовешки и глупаво –

3 милиарда мъже канят 3 милиарда жени на обяд,

моля те, мила, ела – ще ти сипя рибена супица.