Очите му рисуваш как се смеят,
под шапката целунал светлина,
и гледаш го притихнала до смелост,
с две бръчици край устните тъга.
Там давиш се незнайно колко пъти,
една мушица пърхаща с крила,
изпиваш и последните си глътки,
но няма го, изгубен е брега.
Прегърнала боите все чертаеш,
в тъгата му подаден житен стрък,
прилича ти на връх от запетая,
но впрочем се оказва просто лък. ...