Да те нарисувам искам – с обич,

палитрата на масата до мен лежи.

И взимам част с кокетната ми четка,

пъстрата боичка  като рокля ù стои.

Поставям щрих… а после втори…

И уж е цветно, а не виждам цвят.

Ще пробвам този път... и втори…

От спомените вдишвам твоя аромат.

Платното се белее, а пък уж е пъстро.

Започва да ме хваща малко яд.

Оставаш върху бялото така прозрачен.

Само очертанията ти едвам личат…

Как да сложа синьо - символ на морето.

Безпределно е и бурно –

а ти постави граници пред мен…

Така и не успях да ги прекрача,

свикнах да живея с тях през ден.

Жълтото е ярко слънце – влюбено в небето - там блести.

Топлина, усмивка, песен, птици,

а ти разплака влюбени ми очи.

Червено -

ален мак и страст гореща.

Сладки устни, вино, буйна кръв.

Сърцето ми ранù зловещо…

И само рани зейнали  личат.

Зеленото е символ на живота,

който ражда се във утрото навън.

А ти погуби моя със охота,

обидите заби във мене като трън.

Исках да те нарисувам само…

Със светли тонове и цветове…

Уви, Палитрата не дава!...

Непростими се оказват рани, грешки, грехове…