Понякога сърцето ми затихва
от мисъл, болка и тъга...
Как всичко родно си притихва,
привеждайки живот, снага...
Ах, пустее площадът ни огромен,
тъгуват кестените стари...
Затихнали фонтани онемели,
децата ни по друмища поели...
Каменната чешмичка самотна блика,
няма... няма младежка глъч...
А птичките още пеят до насита
и алеи гали светъл лъч...